ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Страница 3 от 3 Previous  1, 2, 3

Предишната тема Следващата тема Go down

Re: ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by Lolly on Сря 9 Апр 2014 - 21:16

Е, хайде де. Не издържам вече   ... колко още ще ни държиш в напрежение  Smile
avatar
Lolly

Брой мнения : 108
Join date : 06.08.2011
Възраст : 27
Местожителство : София

Върнете се в началото Go down

Re: ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by Dragon Fly on Нед 13 Апр 2014 - 0:35

Мълчанието пронизваше въздуха като бръснач. Единственият звук беше тихичкото припукване на връзката и не можех да го понасям. Мразех го повече отколкото себе си в онзи момент, повече от Лин. А даже не знаех дали имам право да я обвинявам за каквото и да било. Как бих могла, нали аз бях същата, че и по дълбоко затънала в тази бъркотия наречена „моите чувства“.

Трябваше да кажа нещо, каквото и да е. Иначе имах чувството, че ще се загубя в тишината и никога няма да мога да намеря пътя си обратно.
- Лин, не съм казала, че се отказвам. Всичко ми дойде малко в повече, имам нужда да помисля, да остана сама малко.
- Съмнява ме, че ще си точно сама.
- Това пък какво би трябвало да значи?
- Нищо, нищо. Знаеш, че ще ти дам време. Само гледай да съм тук като решиш каквото там имаш да решаваш.
- Ей, не съм аз единствената провинена тук! Как мога и аз да знам, че сега като затворим няма да отидеш при онази?
- „Онази“ си има име!
- Не ми пука какво има. Стига да не е теб.
- Ха! Спести ми ги тези лигавщини.
- Тогава какво искаш от мен!?
- Искам... Искам те същата каквото беше преди! Не... това което си в момента.
- И какво съм?
- Непозната.
- Непозната? – Опипах думата с език сякаш не я бях произнасяла или чувала до сега. Имаше странна форма, особено излязла от нейната уста ми беше непонятна. Нима не бях споделила всяко кътче на душата си с нея? Нима не бяхме прекарали по-голямата част от живота си една с друга? Не можех аз да съм непознатата, отказвах аз да съм, нито щях да позволя Лин да се превърне в нея. – Не, всичко друго съм, но не и това. Виж, просто ми дай малко пространство и всичко ще е наред. Обещавам ти. Пък и съм сигурна, че и ти имаш нужда.
- Обещаваш? Как би могла, ти сама не знаеш какво искаш.
- Не можеш да си сигурна.
- Добре. – Въздъхна сякаш всички грижи на света са на гръб й, но беше по-добре отколкото да знам, че плаче. – Обади ми се когато си готова.
- Разбира се. До тогава. И Лин, обичам те.
- Сигурна съм.

Очаквах след като затворя да съм празна, така както бях деня когато Лин замина. А всъщност бях вкочанена и абсолютно безидейна. Не знаех какво да правя с даденото ми време. Може би трябваше да намеря Аби по някакъв начин и да... И да какво? Говоря с нея? Понеже това мина идеално, когато го направих миналия път. Можех обаче да направя това, което правех най-добре. Да изключа и да изчакам времето само да ми покаже какво да правя.
И така дойде рождения ми ден и макар да трябваше да е специален, без Лин беше нищо. Приятелите ми се бяха постарали естествено, но липсата й беше по-осезаема от всичката музика, алкохол, шеги, танци и неадекватни хора около мен. Ако трябва да съм честна количеството отровни вещества явно ме е раздрънкало, защото на другия ден Тони ми разказваше как половината вечер съм прекарала в това да тормозя невинни хора с приказките си за Лин. Факт също беше, че веднъж не се бях сетила за Аби, нито съм я била споменавала. Срамно е, че липсата ми на рационална мисъл ме доведе до прозрение, но лека по лека започнах да осъзнавам с какво си играя. Залагах любовта на живота си за моментно увлечение, което нямаше как дори да започне да се мери с това, което бях преживяла с Лин и това, което тя значеше за мен. Бях готова да преживея това, че тя също беше намерила някого, с когото да си губи времето. Късаше ми сърцето и болката постоянно ми напомняше, че нещата никога не биха могли да са съвсем същите. Но същото това сърце, през кръвта от раните си ми нашепваше, че си заслужава, че не би понесло ако я оставя да ми се изплъзне. Реших да го послушам.
Отне ми около седмица да организирам отпътуването си. Бях набелязала няколко университета, в които да кандидатствам. Всички документи нужни за смяна на адреса, кандидатстване, заминаване и тем подобни бяха готови в размките на 3 дена. Това, което ми отне повече време беше да се сбогувам.
Започнах с родителите си. Баща ми прие новината сякаш му казах, че отивам на война и ще съм камикадзе в нея. Знаеше много добре защо заминавам и тъжното беше, че наистина виждах колко е огорчен. Мама, както и се очакваше, се разплака макар и да й бях казала за плановете си още от началото. Мъчно ми беше, но беше облекчаващо, че никой от тях не се опита да ме спре. Сестра ми даже се зарадва, че правя това, което вярвам, че трябва.
С приятелите си направихме едно последно събиране деня преди полета ми. Нарадвах им се като за последно и след като всички се разотидоха с Тони решихме да се качим на покрива на къщата. С по една бира в ръка се излежавахме на слабото слънце и зяпахме в облаците.
- Ти ще ми липсваш най-много от всички! – Добре де, не беше първата ми бира за деня.
- Има си хас да не бях аз! Нали винаги на мен ми опяваш като стане нещо. Мрънкало такова...
- Шегувай се колкото си искаш. Аз съм сериозна!
- То и аз. – засмя се тя. – Да знаеш, понякога ти завиждам обаче.
- Моля?
- Дааа. Кой може да се похвали с такава любов и драма на тая възраст? Така де, много хора, но аз само теб познавам. Сега заминаваш на ново място за да си с момичето, което обичааш... С две думи-живееш! А аз само си губя времето.
- Ела с мен! Ще ти намерим апартамент, работа, каквото искаш! Ще сме като светата троица!
- Хахаха, да бе! И да съм третото колело. Не, благодаря. Но наистина се радвам за теб. Дано сте щастливи.
- Мерси. – Ударихме си гърлата на бутилките и ги изпихме на екс.
Остатъка от времето си прекарах събиране на багаж и точно преди да се стъмни за последното отидох до двете дървета с общо стъбло. Направих всичко възможно да запомня усещането за мястото, не просто как изглежда. Знаех, че не съм за последно тук, но така се чувствах и имах нужда да взема със себе си частица от миналото. Вдишах дълбоко от хапливия въздух и затворих очи.

Преди да осъзная вече бях в колата със семейството си, а зад нас караше Тони. Цяла процесия си бяхме, но трябваше да ги отклоня за един последен път преди да отидем на летището. Сестра ми паркира пред познатото ми до болка кафене. Влязох предпазливо защото не бях сигурна дали Аби нямаше да е наистина тук. Слава богу я нямаше, а на бара се подпираше момчето, което застъпваше смените ми преди. Изглеждаше омаломощен, така че сигурно вече покриваше и за мен.
- Здрасти адаш!
- Хей Алекс, как е? Не заминаваше ли днес?
- Да, само се отбих да кажа чао, а ии... Може ли да те помоля нещо.
- Не знам, ще изисква ли взимам поръчките на идиот? – Да, определено беше взел и двете смени.
- Може ли ако видиш къдраво момиче, със скиорско яке на точки да и предадеш това? – Подадох му запечатано писмо. – Прочети го ако искаш, не ми пука. Само й го дай, Ок?
- Да де, както кажеш.
- Добре. Хайде, приятна работа.
- На теб приятен полет.
Гледах да изляза колкото можех по-бързо, за да не се засека с Аби без да искам. Нямаше произшествия и успешно се върнах в колата.
- Това пък какво беше? – попита Ема.
- Сбогуване, какво мисли? – Естествено не беше с момчето, а с нея, но те нямаше нужда да го знаят това. И все пак ако Александър беше прочел какво пишеше щеше да види следното:

„Сигурна съм, че едва ли ти пука, но просто исках да знаеш, че нямах намерение да се получава така. Надявам се не си скъсала много нерви покрай мен и тъй като най-вероятно няма да се видим никога повече, мога само да ти пожелая приятен живот.

Алекс“

Исках, когато се кача на този самолет всичко в миналото да е приключило. И сега вече категорично го бях постигнала.
На терминала имаше малко рев, много прегръдки и известна доза паника от страна на майка ми. В крайна сметка, с отделянето на колелата от земята се успокоих. Нямаше връщане назад и място за съмнение и страх. Полетът беше дълъг и изморителен, а фактът, че никой не ме чакаше на летището беше още по-смазващ. Но причината не беше в Лин, просто не й бях казвала, че пристигам. Знаех й адреса, знаех и кога мога да я намеря вкъщи. Сега само оставаше да не се разпадна от притеснение и нервната ми система да не се срине.
Качих се в първото такси, което намерих и започнах последния половин час от пътуването си. Наблюдавах през прозореца сградите, парковете и улиците, които тя сега наричаше свой дом. Бях като в различен свят, който без нея не би имал никаква логика.
Когато шофьорът спря пред един от блоковете, ръцете ми започнаха да се потят, а сърцето ми да бие без какъвто и да било определен ритъм. С треперещи ръце му подадох някаква сума и неуверено се проближих към входа. Намерих правилния апартамент и побързах да позвъня преди да съм успяла да се парализирам. Последва най-дългата минута на живота ми. Чувах стъпките й приближаващи се към вратата, като всяка отекваше в съзнанието ми, падането на верижка, завъртането на ключа, натискането на бравата и... Ето я и нея. С разрошената й коса, леко объркан поглед, парфюма й, който никога не пропускаше да ме омае, любимото й потниче за вкъщи... Същата каквато и си замина. Наслаждавах се на израженията през процеса й на осъзнаване какво вижда. Очите й се разшириха сякаш щяха да изскочат всеки един момент и отегчението й изражение се разцепи в усмивката, която оправяше всяко зло в живота ми. За секунди вече беше на врата ми и впиваше пръсти, където можеше да докопа. Първоначално плахо я докоснах, не исках да се разпадне и отново да се превърне в сън. Осъзнавайки, че това няма да се случи я прегърнах с всичката сила, която ми беше останала от пътуването. Усетих сълзите й по кожата си и отдръпнах лицето й за да я погледна. Едновременно се смееше и хлипаше, събираше толкова много емоция на едно място.
Не издържах повече и я целунах, сякаш беше онази първа вечер, в сумрачната й стая. Устните й бяха точно такива каквито ги помнех, с привкус на сълзи, този път поради съвсем друга причина.

И така драги читателю, обещах да ти разкажа историята само и единствено на теб и така и направих. Тя продължава още години наред, през които с Лин преминаваме през върха и падението си, но избрах да я спра до тук поради няколко причина, от които ще изброя само една. Сега можеш да ме обвиниш с сладникавост и баналност, но се спрях на този сегмент от животът ми с нея за да докажа само едно. И то е, че сме научени да обвързваме трагедията с реализма, щастливия завършек-с приказките, но това е грешката на голяма част от нас. Разбира се, сълзите и животът са неразделни, като сиамски близнаци, но те не го определят. Щастливият край е това, което сами трябва да си изковем от тях, без да им позволяваме да ни удавят. Пък кой знае, може една сълза да е началото на новото ти бъдеще.
avatar
Dragon Fly

Брой мнения : 166
Join date : 05.02.2014
Местожителство : София

Върнете се в началото Go down

Re: ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by Devil's Daughter on Нед 13 Апр 2014 - 19:47

За момент покрай развръзката се бях замислила ''Дали да не спра до тук, вече дори в литературата липсва щастлива развръзка". Не съжалявам, че продължих да те чета. Благодаря ти за хубавия разказ, за реализма в него и поне аз не те обвинявам в сладникавост Wink Чакаме сега ново писание, което да споделиш, при желание. Хубава вечер от мен и продължавай в същия дух Smile
avatar
Devil's Daughter

Брой мнения : 210
Join date : 30.06.2011
Възраст : 27

Върнете се в началото Go down

Re: ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by Шарената_сянка on Пон 14 Апр 2014 - 1:57

Благодаря, че споделяш с нас тази част от себе си !
avatar
Шарената_сянка

Брой мнения : 217
Join date : 25.02.2014

Върнете се в началото Go down

Re: ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by WhiteLilium on Пон 14 Апр 2014 - 10:33

На мен пък ми се искаше, това да е само 1ва глава на интересно приключение Smile
И аз благодаря за хубавата емоция, с която ме дари и вълнуващата история, която ни разказа  Wink 
avatar
WhiteLilium

Брой мнения : 139
Join date : 02.03.2014
Възраст : 29
Местожителство : София

Върнете се в началото Go down

Re: ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by Dragon Fly on Вто 1 Сеп 2015 - 18:28

Знам, че е забравена тема и голяма част от хората, които са я чели сигурно не влизат вече. Писах го като фикшън, като нещо, което би било интересно ако се беше случило. Е... Несъзнателното ми желание се изпълни, къде дори в детайли, къде само като главна идея, но е факт, че изживях собствения си разказ. Донякъде. Тогава бях вманиачена да има щастлив край, не знам защо. Не бях наивна тогава, не съм наивна и сега. Може би исках да докажа нещо на себе си, на света, на бъдещето си?
Докато ми се случваха тези неща, се сещах понякога колко прилича всичко на това, което бях писала, затова и е искрено се надявах да мога да се доближа колкото се мога и до последните му изречения. Уви, не се получи, както и очаквах всъщност дълбоко в себе си.
Даже не знам за кого го пиша и това в момента, може би е за мен от миналото, кой знае. Просто исках да отбележа иронията в цялото нещо.

и така
avatar
Dragon Fly

Брой мнения : 166
Join date : 05.02.2014
Местожителство : София

Върнете се в началото Go down

Re: ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by Medeia on Сря 2 Сеп 2015 - 11:27

Ха, Драгонфлай, силата на написаната дума не е за подценяване. Преди, хммм...цяло пълнолетие време, с моята приятелка написахме съдбите си...Нещата се случиха / случват следвайки линията на написаното, дори с някои подробности
avatar
Medeia

Брой мнения : 430
Join date : 29.04.2015

Върнете се в началото Go down

Re: ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Страница 3 от 3 Previous  1, 2, 3

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите