ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Страница 1 от 3 1, 2, 3  Next

Предишната тема Следващата тема Go down

ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by Dragon Fly on Сря 12 Фев 2014 - 16:03


Писането никога не ми е било сред „талантите“. По-скоро е сред  недостатъците ми, за това ако искам да разкажа тази история ще си представя, че говоря на някого. Всъщност на теб! Да, точно така. Човекът, който в момента чете тези редове, това е лично за теб и никой друг.

Та, нали знаеш как винаги има един определен човек, който веднъж срещнеш ли го, никога не си отива? Винаги е наоколо, било то в периферията на живота ти или право в центъра му. Може би още не си го срещнал или не си осъзнал, че го имаш, а може би вече знаеш кой е и разбираш напълно за какво говоря. Във всеки случай аз знаех коя е още от дете. Като малки играта заедно беше неизбежна. Все пак 2 момиченца на почти една и съща възраст, живеещи къща до къща е твърде перфектна ситуация за да бъде пренебрегната. Играта от сутрин до вечер, непукизма, детската невинност, абсолютната липса на представа за време... та това са неща, за които всеки от нас се сеща с такава силна носталгия, че още малко и ще можеш да я вкусиш и помиришеш, че даже и чуеш! Вкусът на майчините коледни курабийки, на любимата ти близалка, миризмата на прясно oкосена трева  и първата за годината истински студена вечер, звукът на първата стъпка в девствения сняг и на смеха на две щастливи момиченца. Еех, живот си беше. В повечето случаи, тогава идва училище и заобиколен от толкова нови деца , забравяш за старото си приятелче. Да, ама не! Някак си не се забравихме и продължихме заедно напред през годините.
Сега е моментът да си представиш водовъртеж в континуума на времето, в който ще се гмурнем и ще изминееем... цяло едно десетилетие! Да, правилно се досети. Става дума за онова време на вътрешни драми, недоизказаности, хормони и изречения пълни със словосъчетанията:„в смисъл“  и в по-трагичните случаи „братле“ и „копеле“. Няма да навлизам в разликите между един тийн и дете. Всички сме минали от там, знаем в що за чудовища се превръщаме в този период. А и не мисля, че ще го оцениш ако започна да изброявам тази част от живота на какво мирише или има вкус. Сега, по същество.

Звънецът би. „Най-после! Вече e 6:30, докато се прибера вече ще е 8. Супер, а мислех да отида да видя Лин. Мразя 2та смяна.“ Тогава ми просветна, че родителите ми бяха заминали за Сливен за 2 дена на някаква среща! Мина ми през главата идеята да вдигна купон, но това беше защото ако някой разбереше, че нашите ги е нямало, а аз съм предпочела да играя игри с най-добрата ми приятелка... е, не е като да имах кой знае каква репутация на „яка“ така или иначе, тъй че на кого му пука.
Грабнах си якето, сложих си слушалките и изхвърчах от стаята. Тъкмо излизах от двора на училището, когато усетих, че някой ме тупа по рамото. Обърнах се. Слава богу беше Тони.
- За къде си се забързала така? Не мога да те настигна! – задъхано започна тя. – Да нямаш някоя среща, за която не знам?
- Среща!? Аз?? Тони от колко време се знаем, мисля че ме познаваш достатъчно добре. – опитът ми за шеговит тон, в моитe уши поне, се провали с гръм и трясък. Усетих онова познато присвиване в стомаха, когато ти предстои нещо дълго желано. И защо бързах наистина?
- Ахаа...ясно. Ако все пак решиш да споделиш кой е избраника, пиши! – усмивката не слизаше от лицето й.
- Я майната ти! Внимавай да не те подхвана аз. Къде ходиш всеки ден преди училище, а?
- Ее, хайде сега, не бъди нахална. – АХА! Напипах й слабото място. – Щом ще си такава, до другата седмица! – фръцна се тя, с престорен гняв в походката.
Разсмях се и си сложих обратно слушалките. Хмм, The XX. Телефонът ми знаеше по-добре от мен в какво настроение съм.
Както и предположих се прибрах към 8.

В къщата на Лин светеше, майка й беше нощна смяна, така че спокойно можех да остана в тях. Нямах търпение да отида. Имах чувството, че няколко дена, през които не я бях виждала са били цяла една вечност и още малко. Но периода на класните мина и бях цялата нейна. Отскочих през вкъщи да си оставя чантата и се запътих на там. От много време не бях виждала толкова много звезди през зимата. Спрях и се загледах. Единственото съзвездие, което мога да разпознавам е Малката мечка. И тогава я видях, вдишах ледения въздух и се сетих за последната толкова ясна зимна вечер.
                                                       
                                                                         ************

Не само се виждаха звездите, но и беше необичайно топло за това време на годината. Двете с Лин бяхме на покрива й. Майка й отново я нямаше и бяхме свили една цигара от тайните й запаси (дааа, знам, не можеш дори да си представиш какъв срам пада като се сетя за колко „лошо момиче“ се мислех тогава). Лин ми я запали и видях, че докато отпушвах ме гледаше някак особено.
- Какво? –попитах, мислейки, че не пуша както трябва и се излагам.
- Нищо, нищо. Просто... си красива. – сведе поглед, и сега съм сигурна, че ако имаше достатъчно светлина, щях да видя, че се е изчервила. Естествено, тогава го приех просто като комплимент и нищо повече. Въпреки това не можах да сдържа усмивката си. А и от нейната уста значеше много.
- Хм, благодаря, ти също.
- Отива ти някак си. Знаеш, че никога няма да ти дам да пропушиш, но... сдържаш се да не се разбухаш, нали? – закашлях колкото се може по силно. Не мисля, че бях опитвала нещо по-отвратително. – Отиде ти романтичния имидж! – разсмя се тя.
- Ужас! Защо си го причиняват хората? Че и ти понякога.
- Знаеш, че пуша само в компания.
- Ама то това е...- опитах да отпуша още веднъж, но този път поне знаех какво да очаквам - ...не толкова зле всъщност. - Честно казано вкусът не ми харесваше, но миризмата на тютюна беше запленяваща за моето 14-годишно аз.
- По-спокойно малката! Ако видя, че ти харесва повече отколкото трябва, ще кажа на мама, че крадеш. – типичната й дяволите усмивка  се появи, разсмя се и се запъти да влезе вътре. Тогава ми идваше да я замеря с фаса заради въпросната усмивка. Кой би предположил, че 2 години по-късно тя щеше да се превърне в единствения ми лъч светлина в мрака. Беше застанала на прага на вратата и силуетът й се очертаваше на фона на светлината вътре.
- Алекс?
- Кажи.
- Оби...
- Хмм? – Понякога си мисля, че само ми се е сторило какво тръгна да казва, но съм почти сигурна. Във всеки случай можех ясно да видя страха и въпроса в очите й. „Какъв въпрос?“ ще попиташ ти. Въпросът: „Сега ли е моментът?“;
- Няма значение. Ще отида да направя нещо за ядене. – Eдва успях да чуя какво казваше последно защото вече беше влязла.

                                                                         ************

Ще се радвам на критика и някой честно да ми каже дали си заслужава да продължавам.  Smile
avatar
Dragon Fly

Брой мнения : 166
Join date : 05.02.2014
Местожителство : София

Върнете се в началото Go down

Re: ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by sunn4o on Съб 15 Фев 2014 - 23:15

Тъкмо ми стана интересно и спря. Чакам с нетърпение продължението Smileпиши пиши
avatar
sunn4o

Брой мнения : 391
Join date : 23.12.2013
Местожителство : София

Върнете се в началото Go down

Re: ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by Dragon Fly on Нед 16 Фев 2014 - 11:59

Напоследък този спомен изскачаше все по-често от дълбините на подсъзнанието ми. Да не говорим, че на няколко пъти го сънувах, само че с леки изменения. Например вместо машинално да върна комплимента, в съня си наистина го мислех. Не! Виждах го. Така както го виждам и чувствам сега.
Насилих се да се отърся от носталгията и сънищата и да продължа към къщата й. Почуках на вратата и влязох. На закачалката беше само нейното яке, а в хола телевизора работеше, но нямаше никого. До обонянието ми достигне съвсем лекото ухание на парфюма й и то този, който ме побъркваше.
-Лин!
Никакъв отговор. Странно, обикновено не седи в стаята си, когато майка й я няма. Все пак предположих, че се е качила там и тръгнах нагоре по стълбите.
-Лиин? Излез, излез, където и да си! Кумчо Вълчо е тук да те изяде! – тихо де, това си беше съвсем легитимна заплаха, защото като малка изпитваше ужас от него! Само че липсата на отговор започваше да ми лази по нервите. Не долавях никакъв друг звук освен собствените си стъпки. Качих и последното стъпало и тръгнах по коридора към стаята й. Вече започвах да чувам някакъв тих, приглушен шум. Не можах да го оприлича първоначално, но колкото повече се приближавах, толкова повече осъзнавах какво е. Плач, ридание, рев- онези неконтролируеми конвулсии на тялото и душата, които ни обладават в момент на неописуема мъка. Моментално исках да разбия вратата, да разбера какво й е причинило толкова болна и да го елиминирам. Но нещо ме спря в последния момента, точно преди да блъсна вратата. Бях осъзнала, че подобно първично поведение няма да помогне. Отворих я бавно и внимателно. Лин беше седнала на леглото си, опряла гръб в стената, обгърнала колене си с ръце и с глава между тях. Лампичките, които висяха над леглото й бяха изгасени. Не помня някога да са били изключвани, след първия път, когато ги окачихме заедно с вуйчо й.
-Лина? – прошепнах, едва чуто. Тя продължаваше да плаче, сякаш за нея нямаше нищо друго освен сълзите. Приближих се към нея. Никога не я бях виждала толкова ранима. Седнах на леглото до нея. Сърцето ми биеше бясно, не знаех какво да правя. Знаех само, че въпросите са излишни. Каквото и да се бе случило, сега не беше времето за думи. Прегърнах я през раменете и леко я наклоних към себе си. Усетих как в момента, в който почувства допира ми, тялото й се отпусна. Сама се сгуши в мен и започна да плаче още по-силно. Галех косата й, повтаряйки, че всичко ще бъде наред.

Не е ли смешно как тази една фраза я набиваме в главата на другите, докато не го повярват и това ги утешава? Четири думи и вече си по-добре. Никога не съм вярвала в това, винаги съм мислела, че го правим за да успокоим самите себе си, но в този момент сякаш нямаше какво друго да направя.

След около час беше толкова изтощена, че заспа в ръцете ми. Аз също бях изморена и всеки момент щях да се унеса, но имаше едно нещо, което ме спираше- тя. Бяхме приятелки откакто се зная, беше най-скъпото и ценно нещо в живота ми, бяхме преживяли какво ли не. И все пак това беше първия път, в който я виждах напълно да сваля гарда си. И двете винаги се правехме на силни, но Лина не просто имаше щит пред себе си, тя живееше в крепост. Сега да я видя толкова беззащитна и уязвима... Докато я гледах, нещо вътре в мен се раздвижи. Нещо, което е дремело през всичките години на приятелство. Беше любов, страстна и изпепеляваща. Изгаряше ме отвътре и не можех да я спра. За момент се уплаших. Откъде се беше взело това чувство? Винаги знаех, че не си падам особено по момчета, но възможно ли беше нещо толкова силно да се разгори в рамките на минути? Явно тази ситуация беше като последното подухване, нужно на пожара да обхване цялата гора. Вече беше изключено да заспя. Лежах до нея, усещайки всяко вдишване и издишване, спокойното вече биене на сърцето й, галейки червената й коса. Беше ли възможно наистина да съм била толкова сляпа? Нямах проблем с фактора „момиче-момиче“,а по-скоро с фактора „най-добра приятелка“. И как можех да мисля за това, при положение че същата тази най-добра приятелка преди съвсем малко беше в агония, а аз не знам защо!
След кой знае колко време на подобни разсъждения и изтъркани анализи явно съм се самоотегчила и съм заспала.

С мъка отворих очи. Беше още тъмно и когато погледнах часовника видях, че е 3 без 15. Чувствах се като парцал и имах нужда от още сън, но поради някаква причина се бях събудила. Тъкмо щях да затворя очи и отново да се опитам да заспя, когато усетих, че Лин правеше въображаеми формички на корема ми с пръст. Ето кой бе прекъснал съня на дракона.
- Хеей, - отново почувствах познатото присвиване в корема – как си?
- По-добре. Извинявай ако съм те изплашила или нещо такова. Изгубих контрол... –надигна се и ме погледна - Мислех, че ще изгубя и себе си за момент. Добре че дойде. – За пръв път виждах очите й онази вечер. Побиха ме тръпки, защото в тях не се четеше нищо друго освен болка.
- Какво да ти кажа, аз съм твоя принц на бял кон. –перфектен момент за шеги Алекс, просто идеален – Тааа, какво се е случило?
- Вуйчо са го блъснали. Бил е убит на място. – Не бях подготвена нито за новината, нито за суровия й тон. Крепостта беше отново заключена, само че този път имаше и няколко-хилядна армия да я пази.
- Господи, Лин съжалявам толкова много. Честно, не знам даже какво да ти кажа. – Може би тук е момента да прекъсна за малко и да разясня що за връзка имаха те двамата.
Когато бяхме малки, Лина беше тръгнала вече на училище, баща й се изпари без да каже думичка на нея или на майка й. Нямаше картички за рождения й ден, писма, обаждания. Нищо. Мисля, че не е нужно да уточнявам точно колко я травмира това и колко повлия на способността й да допуска хора в живота си. Беше започнало да ме хваща страх , че ще отритне и мен. Тогава се появи вуйчо й точно толкова ненадейно, колкото беше изчезнал и баща й. Ето това наричам аз принц на бял кон. Той беше всичко, от което би могло да се нуждае едно растящо момиченце. Беше забавен, със силно присъствие, на средна възраст и поддържаше подобаваща брада. Беше от онези хора, които след 10 вечерта можеш да ги намериш само с пура в едната ръка, уиски в другата и готов анекдот на уста. Проницателният му поглед не пропускаше нищо, включително и не пропусна да види жлъчката, насъбираща се в малката душица на Лин. Той беше този, който съумя да я излекува и да и върне вярата. Благодарение на него отново можех да видя искрата в очите й. А тя го обичаше с цялата любов, на която едно дете е способно.
- Майка ти знае ли?
- Явно не, след като не се е прибрала. – отново сведе поглед, както беше направила през онази ясна зимна вечер преди 2 години – Но знаеш ли какво осъзнах?
- Какво?
- Никога не му казах, че го обичам.
- О, Лин, та той знаеше. Всичките малки жестове и неща, които си правила за него са достатъчни. Помниш ли в 4ти клас как му беше направила албум от...– усещах собствените ми очи да се пълнят със сълзи, но сега не беше тяхното време. Страх ме беше да не се разплача защото това можеше отново да провокира и нея.
- Но никога не го казах. Различно е. – отново вдигна погледа си. – Няма да повторя грешката си. СЕГА е моментът. – не откъсваше решителните си очи от мен и усетих как тялото й отново се напрегна. Чак тогава всъщност осъзнах, че още бяхме гушнати.
- Моментът? За какво говориш за бога? – попитах объркана. Сърцето ми щеше да изскочи, сякаш предчувстваше какво следва. Тя седна в леглото и ми направи знак и аз да се поизправя.
- Помниш ли, когато една вечер бяхме откраднали една цигара на майка ми? Когато тя беше отишла с вашите на някаква почивка? – чувах напрежението в гласа й и това караше и мен да се притеснявам. А дали помнех? Охооо и още как!
- Досещам се, да... Накъде биеш?
- А ми... тогава, може и да не помниш, но ти казах, че си красива. Не знам ти как го прие точно, но за мен не беше просто някаква си забележка нито пък имах предвид само външно. Наистина го мисля, през последните 2 години години порасна толкова много и започнах да се влюбвам във всяко едно малко нещо. Всичко в теб... ме допълва... Усещаш ли накъде бия сега? И моля те накарай ме да спра да говоря, защото бръщолевя много жестоко! Алекс? –Чувах ли това, което си мислех, че чувам? Да не би да сънувах по повод последните ми мисли преди да заспя? Възможно ли беше??
- ... те разбера ако не се чувстваш по същия начин, наистина. Само се надя... – прегърнах я колкото можех по-силно.
- Толкова си сладка, когато си нервна. - Исках да я целуна, но нямах смелостта. Почувствах как ръцете й притискат тялото ми към нейното, как обхожда с тях всяка една извивка. За кой ли път тази вечер сърцето ми щеше да се откачи от кръвоносните съдове? Отдръпнах леко глава назад, за да я погледна. Устните й бяха толкова близо, дъхът й толкова сладък. Нима беше такова усилие просто... да се приближа още малко?
- Лин?
- Да?
- Обичам те.
Устните й се впиха в моите. Меки, страстни, нежни и агресивни едновременно, с лек привкус на сълзи. Нямаше нищо друго на света освен нея.
avatar
Dragon Fly

Брой мнения : 166
Join date : 05.02.2014
Местожителство : София

Върнете се в началото Go down

Re: ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by Let_me_love_you on Нед 16 Фев 2014 - 19:24

Неееее....не спирай да пишеш  
avatar
Let_me_love_you

Брой мнения : 24
Join date : 16.02.2014
Местожителство : На границата между това, което съм и това което се иска от мен да бъда!

Върнете се в началото Go down

Re: ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by Dragon Fly on Нед 16 Фев 2014 - 19:29

В процес съм точно сега  Smile 
avatar
Dragon Fly

Брой мнения : 166
Join date : 05.02.2014
Местожителство : София

Върнете се в началото Go down

Re: ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by Dragon Fly on Нед 16 Фев 2014 - 21:38

Докосване й ме побъркваше. Желаех я повече, отколкото бях искала каквото и да било до тогава. Бяхме легнали на леглото й, тя върху мен, извивайки тялото си в отговор на всяко мое движение. Дето се вика: „Братле, стана напечено!“. Ръката й посегна към колана ми.
- Чакай! – какво правех?? – Спри, моля те. – Бях се задъхала, а количеството воля, което похабих за да се насиля да изрека тези няколко думи беше на прага да ме изтощи и психически. Ръката й беше замръзнала на място, но без да се отдръпва. Косата й беше разрошена и влизаше малко в очите й, но това не ми попречи да видя зеленикаво-кестенявия блясък в тях. Гледаха ме с недоумение и честно казано мисля, че в моите се четеше същото.
- Какво има? Мислех, че го искаш.
- Повярвай ми, искам го. Само че... –отне ми малко време да разбера какво ме бе спряло - веднага след...нали знаеш? – Осъзнах, че не мога да го изрека на глас. Вуйчо Пламен го нямаше, загинал бе преди броени часове, а ние какво правехме?
- Веднага след вуйчо?
- Да. – Ръката й се върна обратно нагоре й погали брадичката ми.
- Права си. Не е правилно. – Сгуши се отново в мен и след минутка мълчание отново заплака. Знаех, че съм постъпила правилно, че трябва да отделяме достатъчно време да оплачем мъртвите, да заздравим раните, но звукът на хлипанията й продължаваше да ми къса сърцето. Не след дълго и аз я последвах, а пък кой знае след колко време, сънят настигна й двете ни.

Събудих се с главоболие. Лин още спеше, но винаги се будеше като по часовник, така че можех спокойно да й направя кафе, а когато станеше да е още горещо. Изплъзнах се от прегръдката й и слязох долу. Майка й още я нямаше, а беше 10. Трябваше да се беше прибрала преди 2 или 3 часа. Това не ми харесваше. Въображението ми започна да се вихри покрай възможните сценарии. Какво става ако и с нея се беше случило нещо? Лин как ще издържи? Кой ще се грижи за нея? Наложи ми се да си бия ментален шамар. Трябваше да се стегна. В такива моменти помага да вършиш нещо за да се разсееш. Заех се с кафето. Щом приключих и го налях в чаша, чух Лин да слиза по стълбите.
- Алекс? – извика плахо.
- В кухнята съм! Кафето ти е готово. – Когато се появи на вратата ми дойде да си я взема вкъщи и да я обгрижвам, мачкам и глезя докато не я видех щастлива отново. Изглеждаше толкова нещастна и живецът в очите й беше изгаснал по същия начин, както когато беше малка. Изплаших се, че този път няма да има кой да й го върне. И тогава го видях: моментът, в който ти става ясно, че значиш нещо за някого. За мен беше онази странна сутрин, когато тя срещна погледа ми сякаш за пръв път. Видях как в очите й лумнаха две малки, палави пламъчета, които успяха за част от секундата да закрият тъгата. Звучи самонадеяно, но наистина разбрах че съм й нужна. Усмивката автоматично се разля по лицето ми.
- Добро утро! – подадох й кафето . – Точно както го обичаш: с мляко, без захар.
- Благодаря. – смъмри тя и срамежливо се приближи. Целуна ме леко и бързо се отдръпна. Предполагам е очаквала на секундата да се втурна да бягам, пищейки и размахвайки крайници, защото когато видя изражението ми беше учудена. А то беше повече от самодоволно.
- Ха! Значи не съм сънувала.
- Ако беше сън щях да съм стабилно раздразнена. – този път аз я целунах, а отговорът й беше далеч от плах и не особено кратък.
- Ще ти изстине кафето. – на сила трябваше да я прекъсна - Майка ти обаждала ли се е? Започвам да се притеснявам вече.
- Да, преди малко говорих с нея. В болницата е заедно с онзи неин „приятел“. Занимават се с формалностите иии... каза, че погребението е утре. – Възхищавах се на силата в гласа й. Знаех, че този път не бе стена. Сега явно просто беше приела фактите и правеше всичко възможно да се справи с тях. Това със сигурност не беше краят на сълзите, но определено беше началото на края.
- Искаш ли да отидем при тях? Майка ти сигурна иска да си до нея.
- Майка ми? Тя да ме иска до себе си? Човек ще каже, че ти си тази, която не е на себе си.
- Стига де, знаеш, че това е голяма загуба и за нея. – заби нос в чашата кафе и не продума – Лин, знам че не ти е лесно. Не мога и да си представя дори какво изпитваш в момента, но тя също има нужда от подкрепа.
- А тя подкрепи ли мен, когато имах нужда от нея? – ядът й се засилваше с всяка следваща дума - Беше ли силна и за двете ни, направи ли си труда да запълни дупката, която остави баща ми? Не, категорично не! Зарови се в собствената си мъка и ме остави да се оправям, както мога! Тогава защо аз да поемам тази роля сега?
- За да не се превърнеш в нея! – това ми беше единственият коз. Ако отхвърлеше и това, нямаше да мога никога да я убедя. Гледаше ме ядосано, но виждах как гневът й малко по малко се отцежда.
- Признавам ти, хвана ме натясно. –Тежка въздишка се откъсна от гърдите й. – Честно да ти кажа мислех, че докато навърша 19 хормоните вече ще са спрели да ме друсат. – Прегърнах я през кръста и я целунах по челото.
- Значи отиваме?
- Отиваме.

Предполагам от липсата на сън, денят ми беше доста замъглен. Имам само няколко по-ярки спомена: как майка й ни чакаше пред болницата заедно със своя просто приятел/колега/ повече от приятел; как двете с Лин се прегърнаха и макар да бе против първоначално, си личеше, че изпита облекчение покрай майка си; как Лин настояваше да се прибера и да не вися с тях по погребални агенции. След обстоен разпит за душевното й състояние реших наистина да ги оставя двете да се справят. Когато се разделяхме я прегърнах и целунах по бузата. И най-изпъкващия спомен: как държеше ръката ми до съвсем последния момент. Прибрах се по някое време следобяд, влязох в стаята си, метнах се на леглото и заспах.
avatar
Dragon Fly

Брой мнения : 166
Join date : 05.02.2014
Местожителство : София

Върнете се в началото Go down

Re: ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by Трансцендентност on Нед 16 Фев 2014 - 23:03

Ощееееее  bounce bounce bounce sunny study :wine:   
Искаме ощее!! Smile
avatar
Трансцендентност

Брой мнения : 221
Join date : 27.07.2013
Местожителство : Плутон

Върнете се в началото Go down

Re: ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by Dragon Fly on Пон 17 Фев 2014 - 19:34

Погребението мина толкова добре, колкото може едно погребение. Дните идваха и си отиваха и докато осъзнаем, беше дошла Коледа. През годините този празник си остана най-значимият и истински за мен. Родителите ми никога не са ме учили на религиозното в него, а на най-базовото му значение: да оцениш времето, което прекарваш с най-близките си и да се радваш на малките неща.
Това е сред малкото периоди през годината, когато у всеки се събужда милосърдието и добротата. Хората се сплотяват, улиците са пълни с лампички, елхи, играчки и позитивни послания, а когато се прибереш вкъщи те чака гореща чаша чай и някоя и друга курабийка. Доста сладникава картинка, но точно тогава Лина имаше нужда от една хубава доза невинна, непорочна любов.

***************

Родителите ми бяха поканили нея и майка й за деня, а Лин ако искаше можеше да остане да спи при нас. И двете приеха с ентусиазъм.
След обяда се бяхме качили в стаята ми. Бях седнала на леглото, подрънквах нещо на китарата и се наслаждавах на гледката: Лина беше седнала по турски на креслото до прозореца и рисуваше в скицника си. Светлината беше слаба и мека, но достатъчна за да може цвета на очите й да изпъкне. Косата й придобиваше нови отенъци със всяка дори лека променя на осветлението, а да не говорим какво ставаше ако пуснех коледните лампички, които бяха до нея (диско парти!!). Беше прехапала долната си устна в опит да се концентрира, но като че ли не й се получаваше защото погледът й често се връщаше към мен.
- За пръв път те виждам толкова време да се задържаш на една скица. По принцип ги драсваш за по 15тина минути и продължаваш. – Вече ставах нетърпелива. Исках да видя какво поглъща толкова много от творческите й сокове.
- Тази е специална. – каза тя с половин уста. Оставих китара и тръгнах да се приближавам за да видя рисунката.
- Ааа, не! – прегърна скицника и се сви на топка. – Кой ти е казвал, че можеш да гледаш? А също така, кой ти позволи да спираш да свириш? – Ех, тази усмивка.
- Моля?! Много деспотични сме станали нещо. Хайде, виждала съм ти всичките рисунки, включително и най-лошите. – отново направих крачка напред.
- Казах вече, тази не може още. Поне засега. – отново седна по турски, но не пусна скицника от прегръдката си.
- Хмм...А ми ако направя нещо, в замяна на един поглед?
- Какво например?
- Например това. – преди да може да реагира, сложих ръцете си на облегалките на креслото, за да няма къде да избяга, и вложих колкото можех повече страст в целувката си. Не беше трудно предвид това колко я желаех и факта, че не бяхме направили още това, което най-много ни се щеше. Минах надолу по врата и усетих вибрациите на стенанието й.
- Алекс...
- Мм? – нямах сили да прекъсна.
- Родителите ни са в къщата. Не можем. – само че нищо не можеше да ме спре в този момент. Освен може би почукване на вратата. Чук, чук, чук! Отскочих като попарена от нея и заех най-добрата си неглиже поза, която и до ден днешен е трудно да не забележиш, защото изглежда сякаш имам нещо в задника.
- Да? – извиках. Майка ми отвори.
- Извинявайте момичета. Само да ви напомня, че след малко ще украсяваме елхата, така че слезте след няколко минути. И Алекс сестра ти ще води Камен за няколко дена, така че се разберете с тях кой къде ще спи.
- Добре, ще се оправим.
- Мхм – последва кратко мълчание, през което майка ми ме огледа - Алекс?
- Да?
- Какво ти е, защо си застанала така?
- Ааа миии... Мускулна треска. Изпитваха ни по физическо, та сега от време на време малко се схващам. – заподскачах леко и размахах ръце – Ето, така е по-добре.
- Тц, тц, тц. Как може 11ти клас да ви мъчат с физическо?
- Е, как бе лельо Дари, нали трябва да ги поддържат във форма. Иначе ще се разпуснат. – каза Лин, намигвайки ми едва забележимо.
- Предполагам– ухили се и изчезна зад вратата. С нейното затваряне двете с Лин избухнахме в смях.
- Това беше на косъм. – успях да измърморя като се поуспокоихме малко.
- Нали? Между другото добър опит за размяна, но пак не си давам скицата.
- Стига, де! Бях покъртителна, признай!
- Ха! Ще ти се. –стана и се запъти към вратата- Хайде, давай да отиваме надолу. – Отказах се да споря, отворих вратата и заслизах по стълбите. Тя беше плътно зад мен и както си вървяхме ме плесна по задника.
- Наистина ви поддържат в това физическо.

Никога не сме празнували по особено грандиозен или луксозен начин, но определено ти се стопляше душицата. Бях подготвена за Коледно настроение, но все пак ми се насълзиха очите като отворих вратата на хола. Камен и сестра ми закрепваха елхата на обичайното й място, баща ми носеше уредбата и когато влязохме точно пуснаха музиката. Миришеше на канела, ванилия и горски плодове, а майките ни носеха домашен кекс и чайове. Играчките бяха пръснати по малката масичка и всеки го чакаше коледна шапка. Говореха, смееха се, бяха заедно. Майката на Лин изглеждаше щастлива, тя самата ми се струва, че беше. Не ми трябваше нищо повече.
-Ей, малките! Не стойте така, а давайте играчките и да се започва. – откакто се помня кака казваше така на мен и на Лин.
- Ема, нали знаеш, че си само с 4 години по-голяма от мен? А от Лин с 2. Та тя е пълнолетна!
- Така ли? Извинявай Лина.- тя кимна леко - Но ти, малката, още нямаш 18, така че ще го преживееш. – изплези се и започна да слага гирляндите. Не можех да й се ядосам, все пак беше толкова типично за нея. Изплезих се в отговор, награбих колкото можех повече играчки и се присъединих към тях. Камен ме заразпитва за следването и още малко щях да го замеря с някоя топка ако Лина не беше дошла да смени темата. Говореха си за техники на рисуването и разни други там художествени неща, от които никой друг не разбираше.
След малко баща ми ме извика да му помогна с лампичките навън. Бяхме само двамата и той реши да се възползва.
- Е, как е Лина, справя ли се? – по принцип рядко разговаряше с мен за приятелите ми и този въпрос тогава ми дойде като гръм от ясно небе.
- Бих казала да, само че тя е способна да крие много в себе си. – погледнах го докато прехвърляше лампичките през терасата и се опитваше да ги закрепи. – До сега не си се интересувал.
- Не че не съм се интересувал, просто знам какво може да се случи между приятели, когато единият загуби важна част от живота си. Не знаех дали ще оцелеете, но ми изглеждате по-близки от всякога. Хубаво е човек да има такъв приятел. – хвана единия край на лампичките и ми го подаде – Задръж, моля те.
- Даа, по-близки сме. – усетих как посърнах. Не бяхме разговаряли с Лин за това точно какво сме или дали е трайно. Тя не беше от експериментиращия тип, но за тези неща никога не бях сигурна. Отбелязах си да го повдигна като тема.
- Тате, а майка й как ти изглежда? Имам предвид нали знаеш, че те не си споделят много, много и...
- Държи се. – по лицето му пробягна сянка. – Само че...
- Какво има? – остави лампичките и се обърна към мен със загрижено изражение.
- Виж, не си го чула това от мен, но мисля че иска да се мести.
- Да се мести? Къде? С Лин ли? Но тя е пълнолетна, може да остане тук ако иска!– паниката явно се беше изписал на лицето ми защото татко моментално започна да ме успокоява.
- Не е сигурно, чуваш ли? А и беше само идея, която подхвърли днес. Не е предприемала нищо още.
- Каза ли поне защо?
- След като брат й почина... той й е помагал със сметките за къщата и сега й е трудно да я поддържа. Разбирам я да ти кажа. Ние с майка ти също не се справяме лесно.
- Нее, не може да си тръгнат. Не и сега. – това беше решението ми за всичко, което не можех да понеса: отрицание и пълна самозаблуда. Не ме плашеше толкова идеята да се преместят в София, а в друг град, защото знаех, че имат роднини във Варна и Бат. Нямаше да го преживея. Все пак губех не просто приятелка, а моята 2ра половина.
- Миличка, ще видиш, всичко ще се оправи. – прегърна ме през рамото набързо и продължи с украсяването. – Хайде, подай ми онзи край. – машинално му го занесох и продължих да се задълбавам в мислите си.
- Алекс? – изкрещя Камен през един от прозорците. Физически го чух, но мозъкът ми не реагира първоначално. – Алееекс!! АЛЕКС!
- Дааа, не е нужно да крещиш! Кажи?
- Лина каза да ти кажа, че ви е уредила една от спалните! – след което видях нечия ръка да го издърпва вътре.
- Добре... супер.
avatar
Dragon Fly

Брой мнения : 166
Join date : 05.02.2014
Местожителство : София

Върнете се в началото Go down

Re: ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by gaden_egoist on Пон 17 Фев 2014 - 21:04

Супер е, очаквам продължението с нетърпение!  Cool bounce 
avatar
gaden_egoist

Брой мнения : 98
Join date : 12.02.2012
Възраст : 23

Върнете се в началото Go down

Re: ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by Dragon Fly on Пон 17 Фев 2014 - 21:32

Направих всичко възможно да не си проличи липсата ми на настроение, защото майка ми щеше да ме бичува ако бях провалила деня. Отложих разговора с Лина за след вечеря. Всички вече бяха по стаите си, повечето дори спяха. Двете играехме на някаква игра, на която не обръщах никакво внимание. Тя беше седнала в мен на земята и неудържимо размахваше контролера си, сякаш това щеше да й помогне да победи. Не можех да издържам вече, трябваше да разбера дали е ставало дума за местене, докато са разговаряли с майка й.
- Лин, спри го за малко, моля те.
- Какво има? – с неохота натисна пауза и се извърна към мен.
- Майка ти как е?
- Добре, като се имат предвид обстоятелствата. Защо? – челото й се смръщи и някак си знаех, че вдига гарда си.
- Не е споменавала да се затруднява? По какъвто и да било начин?
- Някой ти е казал нещо, нали?
- Може би...
- О, Алекс. И аз самата научих едва днес. Тя просто го подхвърляше като идея. Нещата може да потръгнат и да се откаже. Нищо не е решено или ще бъде решено в скоро време. – Изправи се и коленичи пред мен, така че да е на нивото на очите ми. – Погледни ме. Дори тя да забегне на някъде, аз никога няма да те оставя, чуваш ли? Животът ми тук ми харесва и нямам никакво намерение да го изкоренявам. Имам си работа, следвам, имам теб, имам приятели. Щом трябва, ще си взема квартира в София ако тя продаде къщата, но нищо няма да ме накара да напусна най-прекрасното нещо в живота ми. – очите й бяха напрегнати и натъртваше на всяка дума, сякаш за да ми ги набие.
- Не знаех, че си харесваш работата толкова. – ухилих се аз. Тя се разсмя и ме целуна. Беше типично за мен да се шегувам в такива моменти, но истината беше, че не се бях чувствала толкова щастлива през живота си, колкото когато чух тези думи.
- Умница. – държеше брадичката ми в ръката си, а лицето и беше на милиметри от моето. – Знаеш ли, така й не те попитах как се чувстваш за тази цялата работа.
- За нас ли? – приближих се в опит да я целуна, но тя се отдръпна.
- Не се опитвай да избягаш от темата. – изсмя се тя.
- Знам само, че съм влюбена. Нужно ли е повече? – гледаше ме продължително и изпитателно.
- Не, предполагам. Питам просто защото онази първа сутрин, когато се събудих и теб те нямаше реших, че си избягала. А пък после като те видях в кухнята бях ужасена, че ще се правиш, че нищо не се е случило.
- Това пък защо? – бях искрено развеселена. Рядко имах възможност да я видя несигурна в себе си.
- Хайде, хайде. Не е като да си заявявала ориентацията си кой знае колко ясно. Още повече, че сме приятелки от толкова време. – играех си с ръката й, докато говореше. Обожавах пръстите й. Бяха изваяни за свирене, но отказваше да я науча на нещо. – Слушаш ли ме въобще?
- Разбира се. Тъкмо днес мислех да говоря с теб за това.
-Наистина?
- Да. Аз лично съм сериозно за това, за нас. Не е нито игра за мен нито експеримент, още повече е изключено да мисля, че сме просто по-близки или някаква такава тъпотия. Така че, спокойно. – Не пуснах ръката й, докато говорех. – Ти си значението на живота ми в момента. – Честно казано не вярвах, че тези думи излизат от собствената ми уста. Обикновено имах проблем да кажа, че дори малко харесвам някого, а думите „Обичам те.“ бяха забранена зона. – Всъщност май винаги си била.- Беше толкова изпълващо да кажа тези неща на глас и да знам, че съм разбрана. Целунах я по челото и погалих бузата й. Толкова мека и перфектна, божествена. Гледаше надолу и не вдигаше погледа си към мен. Наложи се да изправя главата й. Очите й бяха пълни с още непаднали сълзи.
- Еей, недей така. Вярно, че не е приятно такова същество като мен да се лепне за теб, но ще ме разкараш все някак си. – Успях да постигна изблик на смях от нейна страна. Още не мога да разбера какво точно намира за забавно в хумора ми. Но заедно със смеха, паднаха и сълзите. – Лин, стига, какво има?
- Всичко е наред. Просто не вярвах, че някога ще те имам по този начин.
- Е, вече съм цялата твоя. – потупах мястото на пода между краката ми. – Сядай, и грабвай контролера, че имам да ти връщам няколко сритвания на задника.
- Тъй вярно! – като по команда се обърна, седна в мен и пръдължихме играта. Пак не можах да се концентрирам, само че този път от близостта й.

Минаха няколко месеца, през които виждах как сърцето й лека по лека се лекува. Раната още я имаше, щеше да остане белег, но не беше смъртоносна вече.
Присъствието й събуждаше всякакви творчески изблици у мен, макар й да не ме биваше наистина в каквото и да било. Подобрих свиренето си, изрисувах едната стена на стълбището, даже се опитах да скицирам, така както Лин го правеше, но след време се отказах. За разлика от това обаче, училището започна да ме вбесява. Намирах по-малко смисъл в него от когато и да било. Скуката в часовете достигаше такива равнища, че започнах по-често да бягам отколкото да влизам в тях.Всеки откраднат момент прекарвах с Лин. Ходех й на гости в кафенето, в което работеше, обедните й почивки прекарвахме скитайки където ни падне, стига да е на слънце или се криехме в килера на въпросното кафене (да, наясно съм с иронията). Вечер се прибирахме заедно и рядко прекарвахме нощта разделени.Слава богу това не се отрази кой знае колко драстично на оценките ми, та майка ми и баща ми нямаха причина да се намесят. В общи линии, бях щастлива. Въпреки бягането, тайното ходене от къща на къща в 3 през нощта и страха някой да не ни открие, се чувствах така, сякаш Лин ми беше дала криле и нови очи, с които да виждам света. Не ме разбирай погрешно, почти никога не ме бе окуражавала да бягам, а беше абсолютно категорична да не занемарявам училището. Просто тя беше по –важна от това колко е log10 или колко км е най-дългата река, или пък смисловите значения на хиперболите в стихотворенията на Вазов.

Виждаш ли, фактът, че аз нямах ясна представа за бъдещото и посоката на живота си (и под ясна имам предвид каквато и да била), даде възможността на родителите ми да поемат контрол над професионалното ми ориентиране. Очевидно най-подходящата посока за мен била правото. Истината е, че ненавиждах идеята да прекарам живота си по потънали в прах офиси и съдилища, в които можеш да докоснеш корупцията с ръка. Но нямах алтернатива. Как можех да се противопоставя на родителите си след като не предоставях решение на въпроса: Ако не това, то какво ще учиш тогава? И така, преди да се осъзная бях записана на уроци по история и литература и ходех всяка събота и неделя. Справях се малко под нормата за нормално, но не беше болка за умиране. Оправих си оценките в училище по въпросните предмети и просто се носех по течението. Все пак бях 11ти клас. За къде да бързам? Родителите ми бяха доволни, че са измислили нещо за детето си, а на мен не ми пукаше стига Лин да беше до мен... докато не дойде лятото.
Това беше последното ми лято като непълнолетна, като ученичка. Мисълта ме тормозеше все повече и повече. Изведнъж това далечно и нереално бъдеще в правния факултет на Софийския не беше просто неясно петно в предстоящия ми живот. Правех всичко възможно да го крия за да не притеснявам Лин, а и мислех, че ако не говоря за това, паниката ще отмине. Бях като щраус забил глава в пясъка. Само че този път, имах кой да ме изрови.


************************


Беше още първата седмица от лятната ваканция. С Лин бяхме излязли привечер на разходка. Да живееш в покрайнините на София има и добрите си страни. Безкрайните поляни и поточета под последните лъчи на лятното слънце са живописна и романтична гледка, особено през очите на влюбена тийнейджърка. Бяхме легнали под единствените две дървета пораснали на едно от въпросните полета, разположено на обширен хълм. В началото на стъблата си се бяха слели и само короните им растяха отделно. От там перфектно се обхващаше с поглед малкото градче, в което бях израснала. Всичко беше окъпано с плаха, жълто-оранжева светлина. Главата ми беше в скута на Лин и тя си играеше с косата ми. От време на време се обръщах да я погледна само за да може всеки път да спира дъха ми. Бях готова всеки момент да се унеса.
Независимо от всичко това обаче онази натрапчива мисъл, че ще пропилея живота си още продължаваше да виси в съзнанието ми.
- Знаеш ли какво си мисля? –започна Лин.
- Хмм?
- Знам, че се тормозиш. Не можеш да го скриеш от мен.
- Да се тормозя? Нямам за какво, нали имам теб.
- Алекс, не е нужно да минаваш през това сама. – Чувах угрижеността в гласа й. Нямаше къде да бягам вече. Надигнах се и се облегнах на ствола на дърветата. Не исках да говоря за това, но щом видях тревогата в очите й, реших да го направя ако не за мен, то поне за да не я държа в неведение. Разказах й всичко и когато свърших се чувствах по-загубена отколкото бях преди. Гласното изказване окончателно го беше превърнало в реалност.
- Миличката ми тя, все нещо ще ти намерим, което да ти е страст. – протегна ръце и веднага потънах в прегръдката й – А ми свиренето? Защо го отхвърляш?
- Ти чуваш ли се? За да си изкарваш прехраната с това трябва истински талант! Не просто подрънкване през някой и друг ден. – Несъзнателна въздишка се изтръгна от гърдите ми. – Понякога ми се ще да имах талант като твоя. Тогава няма дилеми, няма драми. От ясно по ясно е с какво да се занимаваш.
- Знаеш колко си скъсвам задника за да рисувам така. Не е само талант. – Последва дълго мълчание, в което и двете бяхме заровени в мислите си. - Ще измислим нещо, спокойно. До тогава, имам предложение за теб.
- Така ли? – не можех да сдържа усмивката си, защото в гласа й имаше повече палавост от обикновено.
- Хайде на море!! – избухна тя. Разсмях се моментално, защото бяхме говорили какъв провал ще е ако отидем на почивка с родителите ни, както те настояваха. Погледнах я за да съм сигурна, че се шегува, но очите й бяха сериозни въпреки широката усмивка.
- Ти... сериозно ли? Как, къде? Нали сме го обсъждали вече. Лиин? Недей да си играеш с мен, какво си намислила?
- Слушай сега. Събирам пари от известно време и намерих едно страшно сладко бунгало около Приморско. Буквално е на плажа! Не е особен лукс, но като си занесем някой неща ще е перфектно, - отворих уста да попитам нещо – а родителите ти ще мислят, че си на лагер от училище, на който аз ще предложа да те закарам! Какво ще кажеш? – Не можех да продумам. Беше пестила пари за нас, беше измислила всичко до най-малката подробност. Нахвърлих й се там и тогава просто защото не можах да се въздържа. Докато се въргаляхме на тревата успях за малко да прикова ръцете й на земята. Червеникавата й коса се виеше под главата й и пълните й устни сякаш ме обладаваха само с формата си. Вратлето й изглеждаше толкова крехко, а кожата толкова перфектна с всичките си лунички. Виждах как очите й следят погледа ми и усещах желанието и пулса на тялото й. Направих си умствена снимка и когато видях, че вече не издържа захапах леко шията й.
avatar
Dragon Fly

Брой мнения : 166
Join date : 05.02.2014
Местожителство : София

Върнете се в началото Go down

Re: ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by Dragon Fly on Сря 19 Фев 2014 - 16:30

Толкова бях погълната от мисълта за тази почивка, че забравих за известно време за проблема си. Седмица по-късно всичко беше уредено. Когато съдбовния ден на заминаването дойде, ми идеше да се пръсна от... чисто и просто кеф. Лин беше казала на майка си, че отива да види леля си във Варна и за това може направо да ме метне до лагера. И на двете ни беше гузно да лъжем, но алтернативата беше те да искат да дойдат с нас, което щеше да провали всичко. И така в 9 сутринта вече бяхме минали петдесетина километра, a към 4 бяхме пристигнали. Бунгалото беше сгушено заедно с още няколко в малка горичка близо до плажа. Усамотението беше гарантирано и не можех да спра да мисля как е възможно никой друг да не е наел някое от останалите къщи. Да не говорим, че не вярвах, че са останали толкова девствени места все още. Естествено самата къщурка не беше кой знае какво. Стените бяха напукани, нямаше климатик и първите няколко дена миришеше на мухъл, докато проветрим. Честно казано обаче нито на мен нито на Лин ни пукаше. Та ние се прибирахме само вечер, че и тогава не стояхме там кой знае колко. Дните ни бяха пълни с вълни, слънце и смях, а нощите със страст и романтика. Е, изгоряхме естествено и имаше дни, в които не можехме да се докоснем и дори най-нежния допир беше изключен.

Сега като се замисля, през тези 10 дена видях и усетих неща, които сякаш не са за този свят. Никога няма да забравя лагерният огън, който си устроихме една вечер и как дочакахме изгрева до него. Гледката на издигащото се слънце над морската вода ме хипнотизира и се запечата в съзнанието ми. Усещането, че държах моето момиче в ръцете си в същия този момент ме изпълваше. За този кратък момент моята малка вътрешна вселена бе облъчена с топлина, по-силна от тази на слънцето.
И все пак някои от нещата, които вършехме сега ми се струват опасни, но не съжалявам за нито едно. Имаше нощи, в които се разхождахме по безлюдни кейове, само и само да видим лунната пътека. Или пък ходехме пеш в 1 часа през нощта от Приморско до бунгалото, по абсолютно неосветена улица цепеща през гора. А като се има предвид количеството изпит алкохол и луди нощи на плажа, не знам как сме имали късмета да не ни засече неподходящ човек, в неподходящо време. Но пак казвам, ако можех щях да преживея всичко точно така, както се случи.
Само едно помрачава споменът ми. Понякога Лин изглеждаше сякаш не беше там. Този период не продължаваше повече от няколко часа, но докато траеше усещах как нещо я гложди отвътре. Питах я веднъж или два пъти без успех и за това реших да не я закачам, докато тя не реши сама да ми сподели. И точно това се случи може би седмица след като се върнахме. Ще си призная, избра доста странен момент да ми го каже. Беше по време на горещниците и в градчето ни имаше нещо като малък панаир. Поканихме група приятели да излезем и така се събрахме около 6 човека. Нито един от тях не знаеше, че двете с Лина сме заедно. Планирахме да им кажем, но не същия ден. Колкото и да ни бяха близки, ни беше страх. За мен това беше не просто първа връзка с момиче, а първа връзка. Както виждаш шумен празник по средата на града не е най-подходящото място да се съобщава каквото и да било, особено нещо подобно. И така можем да прескочим няколко часа, докато Лин не метна бомбата.

- Лиин, виж какво си имам от Бирмингам! – каза Тони, докато вадеше някакво луксозно предполагам портмоне от чантата си. – Жестоко е, нали? Струва повече отколкото може да побере!
- Ахааа, заграбила си го от някоя сергийка в техния еквивалент на Женския пазар? – Симеон винаги я дразнеше за всичко. Идеше ми просто да им наема стая тогава и да се свършва.
- Тонка, като спомена Англия, – Лина беше седнала на пейката и леко се беше облегнала на мен. – имам да ви съобщавам нещо.
- Ъъм... Така ли? – Нямах ни най-малка представа за какво говореше. Когато я погледнах, просто беше забила поглед в бирата си и ми се струваше, че отбягва да срещне очите ми. Набързо ме обхвана паниката.
- Точно така. Едно геймърско студио от Англия ми предложи работа като дизайнер. – Ченето ми окапа – Мисля да приема. – Заедно със сърцето ми. Всички избухнаха в поздравления и радостни възклицания. Тя приемаше всичко с плаха усмивка и нито веднъж не се обърна към мен. Имах чувството, че не съществувам, че това е от онези сънища, в които просто присъстваш, но не си нищо. Не можех да мисля или говоря. Просто седях там.
- Ей, Алекс! Не си продумала нищо. На всички ще ни липсва, но ти го изкарваш все едно съпругата ти отива на война. – Ееех, Цвети, Цвети. Не можеше да подбереш по-подходящи думи. Удостоих я с поглед, който явно я стресна. Не казах нищо, нито пък Лина. Тя пак беше заровила поглед в дулото на бутилката. Цвети отвръщаше с недоумение за известно време. После настаналото мълчание и реакциите ни, като че ли започнаха да раздвижват зъбците в мозъка й. По израженията й си личеше как малко по малко започва да разбира и да навързва нещата.
- Оу. Ооооу...
- Хора, какво се случи току що?
- Млъкни Мартине!
- Ама не разбрах!
- Шшт!
- Аз ще тръгвам. – Станах и тръгнах към вкъщи. Поне предполагам това е била посоката защото там се озовах. Мислех само върху това да съкращавам мускулите си за да си премествам краката. Часове след това ме удариха яда, чувството, че съм предадена, яростта, яда и пак яда. Как можа да ми го сервира по този начин? Ако бяхме поговорили щях да я разбера, защо беше нужно това? Сега и приятелите ни разбраха за нас по възможно най-ужасния начин! А какво стана с обещанията й? „Никога няма да изкореня живота си и да оставя най-скъпото ми нещо.“ Наистина ли тези думи не са значели нищо за нея...
avatar
Dragon Fly

Брой мнения : 166
Join date : 05.02.2014
Местожителство : София

Върнете се в началото Go down

Re: ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by semper_fi on Чет 20 Фев 2014 - 15:15

Мила Dragon Fly, историята ти е прекрасна!
С нетърпение очакваме продължението й Smile
avatar
semper_fi

Брой мнения : 1359
Join date : 13.04.2010
Възраст : 32
Местожителство : София

Върнете се в началото Go down

Re: ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by zumba989 on Съб 22 Фев 2014 - 14:39

Уникална история...и аз се присъединявам към чакащите с нетърпение
avatar
zumba989

Брой мнения : 49
Join date : 23.07.2013
Възраст : 19
Местожителство : Пловдив

Върнете се в началото Go down

Re: ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by Dragon Fly on Съб 22 Фев 2014 - 20:11

Очаквах да бъда залята с обаждания и смс-и от нея. Колкото и да бях бясна, имах нужда да знам, че не й е все тая за мен. Получих едно единствено съобщение: „ Sujalqvam, misleh 4e prisustvieto na drygi hora 6te me predpazi. Sgre6ih. Vku6ti sum. “. Предпази? От какво, за бога? Да не е мислела, че ще я изпратя в Англия с ритници? Сега бях още по изнервена от преди. Виждах светлината от лампичките в стаята й от прозореца си. Само като ги гледах се дразнех. Тъкмо бях готова да изляза с гръм и трясък от стаята си и ако трябва да разбия в тях, само и само да разбера какво си мисли, че върши, когато се чу чукане на вратата ми.
- Миличка? – Ръката ми замръзна на дръжката. Ако майка ми видеше в какво състояние съм веднага щеше да заподозре нещо, а направеше ли го нямаше да ме остави, докато не изтръгне ЦЯЛАТА истина от мен. A тя знаеше как да предразполага.
- Ъъъъ... Да, кажи?
- Исках само да мина да видя дали си добре. Не си слизала долу откакто се прибра. Лошо ли ти е?
- Не, не, добре съм. Просто съм задрямала.
- Хм. Добре, слез след малко за вечеря.
- До 5 минути съм долу. – Успях да чуя приглушените й стъпки в коридора. Да му се не види! Не исках да чакам или да ям. Трябваше да изляза от къщата на момента!
- МАМООО!... – Никакъв отговор. – МААААМООООО! – Спокойно, не бях откачила. Крещенето от етаж на етаж беше нормално при нас.
- ДАААА!
- ВСЪЩНОСТ ИМАМ ДА ДОВЪРША ЕДНИ НЕЩА ПО ЛИТЕРАТУРА, ТАКА ЧЕ ЩЕ ПРОПУСНА ВЕЧЕРЯ! –Имаше минимален шанс номера да мине, и след дълго, няколко-секундно мълчание от долу долетя нещо като „добре“. Така, сега трябваше само да изляза от стаята без никой да ме чуе, да я заключа, да изляза от самата къща без никой да чуе (при отваряне на външната врата алармата писука, а вратата на терасата се вижда от трапезарията) и да се моля никой да не дойде да ме проверява, докато ме няма... С други думи, бях обречена на провал.
Първите две стъпки изпълних успешно, а от къщата излязох през мазето. Беше чист късмет, че гаражната врата беше отворена. Прескочих оградата защото си забравих ключовете и се запътих към къщата на Лин. Докато съм минавала през целия този цирк, явно гневът ми се е уталожил и на негово място беше останало само недоумение. Надявах се всичките ми въпроси да получат отговора си след малко.
Почуках на вратата. Отвори ми майка й.
- Здравей... По изражението ти да разбирам, че ти е казала?
- Да.
- Влизай, влизай. Тя е горе. Няма да ви закачам, поговорете си на спокойствие.
- Благодаря и извинявай, че нахълтвам така.
- Не го мисли. Сладурана! – ухили се широко и влезе в хола като ми направи знак да се качвам. Изтичах нагоре колкото можех по-бързо, но когато стигнах до вратата й замръзнах на място. Трябваха ми 30-тина секунди да се насиля да вляза.
Най-после отворих и стъпих вътре. Не знам какво очаквах. Може би да я заваря, докато си стяга багажа, слушайки Beatles и стените й да са покрити със знамена на Великобритания.
В действителност се беше проснала на леглото заедно със скицника си и драскаше нещо в него. Когато чу вратата да се отваря, светкавично се обърна и едва не събори нощната си лампа.
- Слава богу! Виж, ако искаш да кажеш нещо, моля те първо седни и ме изслушай. Ще ти обясня всичко, което мога защото това, което направих днес... Честна дума, не знам как се случи. – Говореше бързо и настоятелно, почти без да слага паузи между думите. Знаеше, че е сгафила и имаше намерение да направи точно това, за което бях дошла, така че седнах и зачаках.
- Обещаваш да не ме прекъсваш? – Успях само да кимна в отговор. – Добре... Така. Знаеш колко много те обичам, нали? Никога не бих направила съзнателно нещо за да те нараня. Знам, че стана точно това днес... Повярвай ми не исках да ти го сервирам така. Та аз дори не бях решила до преди няколко часа! Просто помня обещанието, което ти направих. Че никога няма да те оставя? Помниш ли? – Кимване. –Мисълта за това как ще ме погледнеш, когато ти спомена за заминаване ме побъркваше. Представях си какви ли не сценарии, в които ме отблъскваш, как сърцето ти се къса и се чувстваш толкова предадена, че не искаш да ме погледнеш повече. За това в момент на паника... на безумие, реших, че ако го направя сред хора, ще реагираш така както и те. Знааам, знам. През живота ми не ми е хрумвала по главозамайващо тъпа идея. Бях абсолютния идиот, наистина съжалявам страшно много! – Тръгнах да казвам нещо. – Чакай, не съм свършила. Не искам да оставаш с впечатлението, че мисля да не си спазя обещанието. Тази работа ми я предложиха същия ден, когато заминахме за морето. На мама наистина й трябват парите, а там плащат добре. Да не говорим, че е работата-мечта за мен и офиса им е точно в Бат. И! Голямото "И" е, че толкова са ме харесали, че ми предложиха да платят апартамента ми за първите 2 месеца. А въпросния апартамент е с 2 спални, 2 бани, 2 стаи за каквото ти падне... Всичко е по две. Искам и ние да сме там така, двете имам предвид. Това е, можеш да говориш вече. – Гледаше ме с очакване. Трябваше да си призная, на нейно място нямаше да мога да говоря толкова убедително и спокойно. Момичето си беше изпечен оратор, когато искаше. В общи линии абсолютната противоположност на това, което бях аз в този момент. Осъзнавайки какво всъщност ме питаше, гърлото ми пресъхна заедно с малкото езерце от мисли, с което разполагах. Да... се изнеса с нея? В Бат? Преди да навърша 18? ДА! Да, да, да! Естествено, не зависеше само от мен. Това трябваше да мине и през родителското тяло, но все пак бях готова на всичко за да ги убедя, че това е правилното решение. Да не говорим колко врати за следване ми отваряше това! Но това беше голямо. Толкова голямо, че щеше да преобърне целият ми живот. Целият НИ живот. Бях ли готова за това?
Само че през цялото време, докато протичаше този процес в главата ми, бях седяла с отворена уста и празен поглед. Усещах как всеки момент и лига ще пусна.
- Алекс, добре ли си? – погледът й от очаквателен мина на загрижен.
- Господи... Да, да. Перфектно съм. Лин, пита ли ме току що това, което си мисля, че попита? Въобразявам ли си разни неща? – смехът й ме успокои малко. Беше като лисване със студена вода.
- Правилно чу! Знам, че цялата работа с вашите ще е сложна, но ако наистина го искаш, ще се справим някак. Вярвам в нас.– стана от леглото й дойде да коленичи пред мен. Хвана ръцете ми в своите и гледаше през очите, та направо в душата ми. – Ако те е страх, или е твърде голяма стъпка за теб, или каквото там е нещото, което те спира, няма да те притискам. Няма да те оставя, но да, ще замина. - сълзите започнаха да напират.
- Толкова много искам да кажа твърдо „да“ още сега. Наистина нямаш представа колко. – и успяха да си пробият път – Но не мога. Трябва ми време.
- Разбира се. – Както ме държеше за ръцете, ме издърпа леко до леглото, където ме настани удобно в обятията си.
Не бях сигурна защо плачех всъщност. Може би защото цялата ситуация стана абсурдна в рамките на няколко часа.
- Знаеш ли за какво съм ти ядосана всъщност повече от всичко?
- Как ти го съобщих?
- Не. Фактът, че единствения път, когато си се издънвала толкова грандиозно, нямах възможност да ти се навикам. – ново плисване със студена вода. Не можех да повярвам колко ми помагаше да чувам смеха й.
И както си лежах в нея и си мислех за подробностите ако решах да замина, изневиделица ме заля такава страст и желание да я имам на момента, че ме хвана неподготвена. Знаех, че не е добра идея, докато майка й е в къщата, но... но... Виждах, че тениската й се е вдигнала съвсем леко над панталоните и се виждаше една от бенките на корема й. Как беше възможно толкова малко кожа да ме побърква по този начин!? Затворих очи. За съжаление влоших нещата защото тогава мислите ми се концентрираха върху спокойното й дишане и започнах да си представям как се учестява, а заедно с него и тялото и започва да се движи в такт. О, майната му, трябваше да я получа. Отворих очи. Бавно започнах да галя корема й. След малко започнах да си играя с копчето на панталона й с надеждата да усети на къде бия. Ухото ми беше все ощe долепено до гърдите й, така че ускорения й и пулс беше еднозначен отговор. След като не можех да издържам повече, вмъкнах ръката си в тях и усетих сладката лепкавост на възбудата й. Тихо стенание отговори на действията ми. Вдигнах леко глава и започнах да целувам врата й, докато със свободната си ръка се опитвах да я съблека.
- Мама... е долу... – успя да промълви тя.
- Не ми пука. Искам те.
Независимо от протеста, накрая сама свали тениската си, като и писна от моите безуспешни опити.
Не знам защо, но тогава идеята, че може да бъдем заварени така, ми действаше като мощен афродизиак. Може би и това, че трябваше да правим всичко възможно най-тихо също допринесе. Някак си мисълта, че докато се разпадаш и събираш на милиарди отделни парченца и виждаш как партньора ти минава през същото в споделена тишина, те разтърсва отвътре.
В последствие разбрахме, че не е имала кой знае каква опасност, защото майка й била заспала малко след като аз бях дошла.
avatar
Dragon Fly

Брой мнения : 166
Join date : 05.02.2014
Местожителство : София

Върнете се в началото Go down

Re: ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by zumba989 on Съб 22 Фев 2014 - 21:43

sunny sunny sunny sunny sunny
avatar
zumba989

Брой мнения : 49
Join date : 23.07.2013
Възраст : 19
Местожителство : Пловдив

Върнете се в началото Go down

Re: ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by Dragon Fly on Нед 23 Фев 2014 - 18:26

Следващите няколко дена прекарах сама или с приятели. Имах нужда да размисля и то доста сериозно. Все пак трябваше решението ми да бъде рационално, а не изкривено от присъствието на Лин. Също така исках лично да разбера какво мислят останалите за сценката, която разиграхме пред тях. Нямах възможността да се видя с всички, но си поговорих на четири очи с Тони. Като по-малки с нея често ходехме на езда и реших, че ще е забавна ако пак опитаме.

Предпочетохме да отидем привечер.В момента, в който стъпих в конюшнята и ме удари онази добре позната миризма на сено и животни, сякаш се върнах 10 години назад. Отново бяхме деца и всичко беше лишено от сложност.
Защото беше през седмицата, освен двама треньори, не беше останал никой друг в конюшните. Платихме си, оседлахме конете и тръгнахме. Решихме да се направим на герои и да се отклоним от пистата. Пред нас се разпростря огромно поле, а отвъд него се виждаха беглите очертания на Стара планина. Бях поразена колко нищо не се беше променило откакто бях дребосък. Надявах се това да се отнася и за взаимоотношенията ми с приятелите. Първоначално, докато и двете си припомним ритъма, който трябва да поддържаме заедно с конете, не говорехме много, но скоро ни се развързаха езиците.
- Значи, официално сте заедно, а?
- Официално? Да, предполагам, че вече да. Извинявай, че не ви казахме. Всичко беше толкова ново за нас. Всъщност, все още е.
- Няма нищо. Не сте длъжни да отговаряте пред нас. Само че наистина дойде малко изневиделица. Така де, Симеон кой знае защо подозираше нещо, но нали го знаеш него, с неговите теории. Никой даже не се и замисли над това какво казва.
- Чакай, какво е говорил? – Не ми харесваше идеята, че сме били обсъждани и подлагани на анализ от него. Тони се усети и веднага започна да го защитава.
- Спокойно, нищо мръснишко! Просто неща от сорта на, че изглеждате по-интимни, че когато се държите за ръце не прилича на кифленския маниер, такива ми ти работи.
- Дори и не подозирах, че е толкова чувствителен за подобни неща. Значи, всички сте наред с нас? Няма някой скрит хомофоб или нещо такова? – Макар и да се шегувах, това опасение съвсем реално съществуваше в главата ми. Познавах тези хора почти цял живот, но ето че сега се съмнявах в тях. Беше ми гузно и се чувствах сякаш ги предавам, но как бих могла да бъда сигурна?
- Ха! – изсмя се подигравателно Тони. – Сериозно ли питаш? Обичкаме си ви до скъсване!
- Само това да се чува. – засмях се и аз.
- Стига си се притеснявала и дай да се посъстезаваме малко. Липсваше ми буквално да ти дишам прахта.
- Хайде, хайде. Ти си тази, която винаги ме биеше. – Докато се осъзная, тя вече беше пришпорила коня си и беше удвоила разстоянието помежду ни. Последвах я веднага щом успях да реагирам.
Честно казано вятърът, скоростта, гледката, всичко ме успокои и прочисти ума ми. Осъзнах перфектно какво искам. Исках да споделям всеки един възможен миг с Лин, да съм до нея, когато тя имаше нужда от мен и да знам, че тя също ще е готова на всичко за мен. Ако това значеше да си събера багажа и да замина на някое абсолютно непознато място, да оставя приятелите, родителите си и това неземно място, на което имах късмета да отрасна, тогава така да бъде.
Когато се прибрах, толкова нямах търпение да кажа на Лин, че направо нахълтах в къщата й. Изхвърчах по стълбите и блъснах вратата на стаята, застанах на прага и изкрещах:
- Познай кой отива с теб в Бат!! – Лин заподскача като малко дете и в радостта си се опита да ме вдигне, докато ме прегръщаше. Миличката си ми беше кекавичка, та за малко да завършим на земята с някоя и друга синина. Сред цялата еуфория забравихме, че майка й си беше вкъщи. Появи се на вратата, цялата излъчваща недоумение.
- Какво правите, бе момичета? Ще ми продъните пода!
- ЗАМИНАВАМЕ!! – извикахме в синхрон.
- Заминавате? Къде си мислите, че сте тръгнали?
- Англия, мамо! Бат!
- Чакай сега. Алекс, родителите ти знаят ли? А ти Лина обмисли ли го преди да предложиш да живеете заедно? Това не ви е екскурзия или лагер от училище! Ще трябва и Алекс също да работи освен да учи. Помислихте ли го това?
- Разбира се, че сме помислили! Нали, Алекс?
- Как иначе! – усмивките ни не слизаха от лицата. Майка й явно ни помисли за съвсем сдали багажа, заклати неодобрително глава и излезе.
- Защо не се радва? – Бях истински озадачена. Не виждах какво странно или лошо има.
- О, не й обръщай внимание. Винаги е такава, когато види, че се радвам страшно много. Сякаш си го поставя за цел да ми развали настроението.
- Е, ако тя ще ти го разваля аз мисля да ти го върна в предишното състояние. А после ще кажем на мама и тати. Между другото по-добре се подготви за битка.
- Ако ще е битка, то по-добре сега да си прекараме времето като за последно. – ухили се тя и едновременно тупнахме на леглото.
avatar
Dragon Fly

Брой мнения : 166
Join date : 05.02.2014
Местожителство : София

Върнете се в началото Go down

Re: ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by Shelly on Нед 23 Фев 2014 - 23:49

sunny Поздравления
Чакаме още
avatar
Shelly

Брой мнения : 1191
Join date : 22.04.2010
Местожителство : Пловдив

Върнете се в началото Go down

Re: ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by Dragon Fly on Нед 23 Фев 2014 - 23:55

Мерси!
Между другото страшно много харесвам твоите неща, имаш си фен и от моя страна  Smile 
avatar
Dragon Fly

Брой мнения : 166
Join date : 05.02.2014
Местожителство : София

Върнете се в началото Go down

Re: ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by Shelly on Пон 24 Фев 2014 - 18:57

Хах, остави моите неща, това тук е чудесно. Грабна ме, завъртя ме и чакам още. Снощи оставих просто бърз коментар, че ми слепваха клепачите. От моя гледна точка: имаш страхотна история + страхотен наратив. Писа в началото за критика и много добре знам колко е важна тя, но просто не мога да ти отправя никаква такава. За което бяха и горните поздравления  study 
avatar
Shelly

Брой мнения : 1191
Join date : 22.04.2010
Местожителство : Пловдив

Върнете се в началото Go down

Re: ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by Dragon Fly on Пон 24 Фев 2014 - 21:01

Благодаря отново Smile 
avatar
Dragon Fly

Брой мнения : 166
Join date : 05.02.2014
Местожителство : София

Върнете се в началото Go down

Re: ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by Dragon Fly on Вто 25 Фев 2014 - 18:27

Докато си навличах отново дрехите, Лин лежеше в леглото и ме гледаше.
- Сигурна ли си, че искаш да им кажем още тази вечер? Може да изчакаме до утре, а сега да решим как точно да им съобщим. Мисля, че е доста важно как ще го представим.
- Не ми се вярва да скалъпим кой знае какво за една вечер. Знаем фактите, друго не им трябва. – За секунда нещо в мозъка ми прещракна, - Сещаш ли се какво още искам да им кажа?
- Какво?
- Ти сериозно ли? – Лин беше започнала най-невинно да си оправя ноктите и сякаш наистина и през ума не й мина какво мога да имам предвид. – Искам да им кажем за нас. – Пилата веднага спря отривистите си движения и застина във въздуха.
- Моля?
- Не ми се моли! Много добре ме чу.
- Чааакай малко, –метна се от леглото и започна и тя да се облича,-Нали знаеш, че ако реагират отрицателно това може да повлияе много зле на цялата идея със заминаването? Ще им кажем като пристигнем или окончателно като се настаним. За къде бързаш? – Когато беше толкова практични, винаги започваше да ми лази по нервите.
- Не бързам, просто ми писна да се крия. Искам да са наясно с истинските ни намерения, когато просто им стоварим, че си стягаме багажа и тръгваме заедно.
- О, така ли? А не искаше ли майка ми да знае истинските ти намерения, когато всяка вечер се вмъкваше тук? – Разбрах, че вече наистина се беше раздразнила. Но преди беше различно, не бях готова. Сега не ме интересуваше кой, с какво може да ме заплаши. Лин беше моя и аз бях нейна и всички трябваше да го знаят. Не можех да видя през чувствата си и да осъзная колко неподходящ момент беше и за двете ни да излизаме от килера. Признавам, всички имаме своите периоди на умствено затъмнение и това беше моят.
- Да не предпочиташ да се крием завинаги от тях? Все някога трябва да разберат, защо не сега?
- Естествено, че не искам да се крия. Не е там работата. Алекс, по закон все още си зависима от тях. Ако те кажат „не“, кой мислиш ще подпише нотариалния акт, че можеш да заминеш? Кой също ще даде съгласието си да напуснеш училище? – несъзнателно се нацупих и това като че ли намали малко напрежението в разговора. Погледът на Лин от твърд, премина към обичайната си нежност, с която бях свикнала да ме удостоява. – Разбираш ли сега защо искам да чакам?
- Да, но това не го прави по-добре. – Бях застанала на средата на стаята, скръстила ръце и все още в бойна готовност, досущ като дете. Лин се приближи бавно, сякаш бях бомба със закъснител и когато беше на един косъм разстояние, спря, обгърна кръста ми и заби неумолимите си шарени очи в моите. Не каза нито думичка, не направи нито една гримаса, но погледът й ми беше достатъчен да ме отрезви. Най-накрая зарязах отбранителната тактика и се отпуснах. На свой ред и аз я прегърнах и целунах.
- Извинявай. – Това беше единственото, което успях да смотолевя. Слава богу, беше достатъчно.
- Няма нищо. Сега, сигурна ли си, че не искаш да го отложим за утре?
- За това съм непоклатима.
- Добрееем. – Лин въздъхна тежко, може би без да го осъзнава и се запъти към вратата. – Идваш ли?
- Плътно зад теб съм.

За пръв път се чувствах истински нервна да вляза в собствената си къща. Беше далеч по-силна тръпка от това да си преминал вечерния си час или да знаеш, че вашите са се върнали от родителска среща и те чака конско. Бях сигурна, че след този разговор щеше вече да се знае дали щях да имам бъдещето, което исках или не.
Стъпихме в къщата хванати за ръце, но с влизането си се пуснахме. Извиках родителите си в хола и им казах, че имаме новина и се надяваме да ни изслушат спокойно. С Лин обяснихме всичко, което имаха нужда да знаят. Къде се намира апартамента, какво представлява работата на Лин, какви училища сме проучили, в които мога да си завърша средното образование и т.н. Двамата седяха и слушаха кротко, докато аз се опитвах да разгадая израженията им , но без успех. Нито един от тях не показа пристрастие към една или друга реакция, не си разменяха погледи, нищо. Очаквах всичко освен апатията, която показваха.
Когато приключихме, мама просто се наклони леко напред в креслото си, погледна ме и каза:
- Не. – и нищо повече. Баща ми също седеше безмълвен. Мисля че с Лин не реагирахме, просто защото чакахме обяснение. Нямаха право просто да ни отрежат и да не обосноват защо. Няколкото секунди, в които всички седяхме в мълчание, имах чувството, че се провлачват цяла вечер.
- Просто не? – най-накрая се събуди Лин.
- Виж Лина, знаеш, че те обичаме, знаеш, че покрай Алекс си станала като продължение на семейството, но просто не можем да го позволим. – Мама сякаш я наблюдаваше в очакване на изблик на ярост, който за щастие така и не последва, а аз не можех да проговоря.
- На ясно съм, че това е трудно и доста плашещо решение, но дъщеря ви е почти на 18. Това, което иска да прави сега няма да се промени от логическа гледна точка, когато ги навърши. Единствената разлика е, че ще може да го постигне без ваше разрешение и...
- А до тогава, ще трябва да се съобрази с нас. – намеси се баща ми. Видях как изражението на Лин се променя. Бавно, но сигурно, деловото в нея се изпаряваше и го заместваше раздразнение.
- Мамо, винаги си ме разбирала. Познаваш ме, знаеш, че никога не бих поискала нещо толкова мащабно от вас ако не бях сигурна в него. Тате, ти също знаеш, че можете да ми имате доверие. Имайте вяра в мен! – Баща ми скръсти ръце и въздъхна, след което с мама си размениха особен поглед и той й кимна.
- Лина, ще имаш ли нещо против на поговорим с Алекс насаме? Прибери се, сигурна съм, че тя ще ти звънне като приключим. – Лина се изправи рязко, със светкавици в очите, но успях да я прекъсна преди да е проговорила.
- Разбира се, че няма да има нищо против. Нали, Лин? – гледах я дълго и колкото можех по-настоятелно. Молех се да разбере какво искам да й кажа, да прояви наяве доверието, което твърдеше, че ми има и да остави нещата в мои ръце. Тя отвръщаше на погледа ми със яростен такъв, но в крайна сметка избра да излезе.
- Ще те чакам навън. – каза тя и изхвърча от хола. В секундата, когато тя затвори вратата зад себе си, баща ми остави главата си да падне в двете му длани, а майка ми шумна изпуфтя.
- Какво ви става, за бога? Държите се сякаш е натрапник!
- Миличка, стига игри. Знаем. – Гласа на мама трепереше, но не му липсваше твърдост. Чувайки последната дума, сърцето ми прескочи няколко удара и студена пот изби по врата ми. Татко дори не ме поглеждаше, което не помагаше на ситуацията.
- И какво по-точно знаете? – Преди да мога да се опомня, баща ми беше излязъл от отчаянието си, ядно се изправи и ме приближи.
- Знаем за теб и Лина, това знаем! Сега, ако си мислиш, че ще ни разиграваш още, дълбоко се лъжеш. Тази вечер веднъж за винаги слагаме край на лъжите и поставяме ново начало на всичко! Ясно? – Никога не го бях виждала толкова бесен. Всъщност това, което го караше да изглежда толкова яростен, беше усилието, което си личеше, че полага за да запази самообладание. Очите му се бяха разширили, а вената по средата на челото беше изпъкнала до тогава степен, че изглеждаше все едно всеки момент ще се пукне. Опитах се да привлека погледа на мама, да й направя знак, че имам нужда от помощ й в този момент, но тя категорично отказваше да срещне очите ми. Осъзнах, че бях сама в това и този път даже Лин я нямаше да ме спаси.
avatar
Dragon Fly

Брой мнения : 166
Join date : 05.02.2014
Местожителство : София

Върнете се в началото Go down

Re: ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by sunn4o on Сря 26 Фев 2014 - 16:22

Иии...ии... и после какво стана???!!   
Винаги правиш така  
avatar
sunn4o

Брой мнения : 391
Join date : 23.12.2013
Местожителство : София

Върнете се в началото Go down

Re: ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by Dragon Fly on Чет 27 Фев 2014 - 18:41

Едва успях да преглътна, някак мускулите ми отказваха да ми съдействат и в устата ми не беше останала капка влага.
Нямаше смисъл да отричам, всичко беше пред свършен факт. Сега само от мен зависеше как аз и Лин ще излезем възможно най-невредими от тази ситуация. Очевидно и двамата бяха разочаровани, и двамата искаха нещата да се бяха развили по друг начин. Не можех да им помогна с това, но можех да се опитам да им обясня, че все още бях дъщерята, която винаги са имали, за добро или лошо.
- Тате, изслушай ме, моля те. Не знам как сте разбрали, но искам да те уверя, че вина...
- Не! Нищо не ме уверявай. Достатъчно слушахме тази вечер с майка ти. Време е ти да си отвориш ушите. Каквото и да сте си мислили, че правите с Лина, приключва още тази вечер!
- Вальо, чакай малко. Дай им време да се сбогуват. Лина и без това заминава скоро, няма да прекарват време заедно. – Не можех да повярвам колко уморено звучи гласа на майка ми, как двамата бяха на една страна и нито един от тях не си правеше труда да помисли, че това, което искаха от мен би могло да е непосилно. Шокът, когато разбрах, че знаят постепенно бе заменен от бушуващ гняв.
- Я вие се спрете малко! Какво ви кара да сте толкова сигурна, че дори ще обмисля това, което искате от мен? – беше мой ред да се изправя, - Не знам дали го осъзнавате, но това момиче, което току що прогонихте навън, го обичам! И няма нищо порочно или гнусно, или каквото там визирате в това.
- Миличка, седни си и чуй баща си. Недей да казваш неща, които някой ден ще съжаляваш. – Мама за пръв път ме погледна откакто започнахме темата. В нейните очи обаче нямаше разочарование или болка. Личеше си, че й е тежко да изрича тези неща и че не това точно е мнението й. Както винаги, татко беше успял някак да й извие ръцете и да я прегъне в своя полза. Беше ми писнало от манипулациите му! Трябваше по-рано да се сетя. Мама не беше такава, тя виждаше хората такива каквито са. Та дори работата й беше насочена главно към равни човешки права!
Както си бях поела дъх да споря отново, така и несигурно го изпуснах. Сега нямаше как да постигна нищо. С майка ми привидно на негова страна и самият той заслепен от ярост, щях само да го ядосам още повече и да навлека и на майка ми сума ти главоблъсканици. Погледнато отстрани, изглеждаше сякаш сломена си сядах обратно на мястото. Това беше и най-големият ми страх-че Лина, досетила се какво става, ще наблюдава от вън какво се случва и че ще си помисли, че съм я предала. През времето, докато баща ми говореше, честно казано не го слушах, а си разигравах същия този сценарий.
Точно когато започнах да усещам първите наченки на главоболие, явно уморил се да дрънка глупости, той без предупреждение просто излезе от хола и стъпките му отекваха по стъпала към спалнята. Майка ми разтъркваше слепоочията с едната си ръка и жално ме наблюдаваше.
- Съжалявам дечко, нямаше какво да направим. Радвам се, че и ти го усети, спести си много, да знаеш. – Не отвърнах нищо. Не ми бяха останали думи, а и какво можех да кажа? Тя се изправи и седна до мен. Без да осъзнавам какво правя се разплаках и се сгуших в нея. Винаги беше толкова топличка...
- Шшш, спокойно, ще го укротим. Утре ще говоря с него и скоро ще се осъзнае, сигурна съм.
- Мамо, само не ми стана ясно, как сте разбрали?
- Оу, ами един ваш приятел мина днес и ни разказа някои неща. После се замислих за това наистина колко сте близки напоследък, как от време на време се измъкваш от къщата. А баща ти веднага яхна метлата.
- Чакай, ти знаеш, че излизам? – сълзите ми секнаха защото почти ме напушваше смях. Мислех се за толкова потайна, че никой не е разбрал за промъкването ми. Е, поне не знаеше колко често всъщност беше.
- Естествено, че знам, нали съм ти майка. – разсмя се тя.
- Добре, а кой е бил?
- Хмм, едно такова високо момче, кестенява коса, голяяяма бенка на лицето. С... С... А! Симеон! – Това долно копеле! Ето защо е коментирал и се е мешал в нашите неща! Скочих на крака, изтичах до входната врата и се провикнах:
- Може да не се върна за вечеря, не ме чакайте. – и преди да изчакам да чуя отговора й вече бях преполовила половината двор. Лина се беше облегнала от външната страна на оградата ни и човъркаше с крак в прахта. Щом чу стъпките ми бързо се обърна и силно ме прегърна.
- Ох, бебчето ми! Колко точно зле беше?
- Лин, грабвай си ключовете на колата, ще ходим на гости.
- Алекс, какво става? На кого?
- Просто прави каквото ти казвам, моля те.
- Добре, но по пътя ще ми обясниш! – кимнах, тя ме хвана за ръка и се натоварихме в колата.
- Давай към Симеон.
- Ама Марто май спомена, че ще излизат някъде. – тя вече беше запалила двигателя и тръгваше по окаяната уличка.
- Тогава, ще го чакам пред тях ако трябва!
- Такаам, мисля че сега е подходящ момент да ме просветиш какво по дяволите се случва, защото ме плашиш вече. – Разказах й всичко от момента, в който нашите я изгониха, до споменаването на този така наречен, наш приятел.
- Това долно копеле! – възкликна Лин.
- Нали! И аз това викам. – Последва дъжд от ругатни и обиди по негов адрес. И независимо от това, пак успя да си възвърне самообладанието.
- Все пак не знам дали е добра идея да отиваме по това време и да му вдигаме скандал. – Бяхме стигнали почти пред тях и бях придобила такава инерция, че нищо не можеше да ме спре.
- Аа, не! Мръсникът ще ми коства... ами теб. Така че заслужава всичко, което ще му причиня. – Лин паркира пред къщата му и се залепихме моментално за входната му врата. Звънях на звънеца и се надявах само от това да може да усети колко съм му набрала. Скоро вратата се отвори и някакъв силует излезе на верандата и започна да се приближава към нас. Симеон живееше сам, техните имаха апартамент в София, значи нямаше кой друг да е. Уличното осветление го потвърди. С отварянето на портата вече бях отгоре му.
- Тъпак! Измет такава! Имаш ли представа какво ни причини!? – Той беше застанал в защитна позиция и ударите ми не бяха нищо за него. Ама и мен ме бива да си подбирам противниците, на боксьор налетях! Лин видя, че вече започвам да се изморявам и ме дръпна настрана за да ме укротява. Видял, че опасността е отминалата, Симеон застана в цял ръст и ни гледаше с нещо, което тогава ми се стори като отвращение.
- Знаеш ли, не съжалявам. Такива като вас не трябва да ги има. Ако родителите ви са поели нужните мерки, шапка им свалям.
Лин явно си помисли, че има надежда да разреши нещата с дипломация, но аз все още бях на друго мнение. Докато ме пазеше да не проявя невероятните си бойни умения отново, тя се опита да влее разум в иначе празната му глава.
- Симеоне, познаваш ни от деца! Приятели сме от толкова години, наистина ли мислиш, че това, че сме заедно ни прави различни хора? Да не говорим, че с Алекс се обичаме, какво по-хубаво от това? – Той отметна глава назад в надменен смях.
- Аха, да, откаченякът дето си обича кучето малко повече отколкото трябва, нека и той да си прави каквото си иска с него.
- Това няма нищо общо и ти го зна...
- Лина, млъкни. Не искам да говоря с теб или приятелката ти. Направих това, което всеки здравомислещ човек трябва. Сега ме оставете намира. – Изгледи ни за последен път и влезе вътре. Преди да изгаси лампата на верандата успях да изкрещя:
- Ей, ще ти го върна тъпкано, да знаеш!
- Не, няма. – прошепна Лин. Беше се облегнала на мен, сякаш не й бяха останали сили вече.
- Как така?
- Не помниш ли какво ми каза за майка ми? Недей да се превръщаш в него, по-добра си от това. – Тези думи изцедиха и последната капка яд, която ме държеше. За пръв път тогава ми мина през акъла, че загубихме приятел за нищо. Прегърнах Лин през кръста и се понесохме като призраци към колата. На връщане тя едва караше, а тъй като майка й още не знаеше за нас, когато се прибрахме спах при нея.


avatar
Dragon Fly

Брой мнения : 166
Join date : 05.02.2014
Местожителство : София

Върнете се в началото Go down

Re: ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by Shelly on Чет 27 Фев 2014 - 19:30

Ей, прати ми го този Симеон, нищо че е боксьор   
avatar
Shelly

Брой мнения : 1191
Join date : 22.04.2010
Местожителство : Пловдив

Върнете се в началото Go down

Re: ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by Dragon Fly on Чет 27 Фев 2014 - 21:46

С удоволствие! Тъкмо планирам как точно "случайно" да му се върне. Twisted Evil 
avatar
Dragon Fly

Брой мнения : 166
Join date : 05.02.2014
Местожителство : София

Върнете се в началото Go down

Re: ПРИВКУС НА СЪЛЗИ

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Страница 1 от 3 1, 2, 3  Next

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите